Вземане на големи решения в живота.

По някое време, когато бях малка, стигнах до извода, че хората не ме слушат и чувствах, че в семейството ми е като всеки за себе си. Така от малка започнах да взимам решения за себе си. Може би можете да си представите, че това не се е получавало винаги страхотно.

Напред в живота, в края на гимназията, трябваше да направя избор къде да уча. По това време в съзнанието ми се случваше интересен процес. Знаех, че искам да напусна родния дом и и да отида да уча в друг град. Също така не знаех какво, по дяволите, искам да уча, затова тръгнах да копирам пътя на майка си, който беше маркетинг и комуникация. Нямах представа какво е, но по онова време изглеждаше добре.

Гледайки назад сега, виждам, че се опитвах да взема решение за себе си, докато взимах вече взето решение от майка си. Което всъщност не е вземане на решение за себе си според мен. Това е по-скоро избиране на вече установен път, защото нямаш идея по кой път да тръгнеш.

Това ме накара да кандидатствам за холандски университет и да отлетя към другия край на Европа, за да живея сам и да започна „живота си като възрастен“. По това време ми беше много лесно да правя всички тези неща. Да си събера багажа, разопаковам, пазарувам хранителни стоки и т.н.. Не седнах да мисля или усвоявам. Просто се движех. И го правех около 2 години. Просто се движа и имам срив, когато от време на време плача сам в стаята си.

В съзнанието си живеех Мечтата и ми харесваше. Не исках да се връщам в родината си, исках да остана в Холандия и да създам живота, който винаги съм искала. Някои от моите български съученици по това време се върнаха по домовете си и напуснаха чуждия живот. Не можех да ги разбера тогава. Защо биха искали да се върнат? Какво по-хубаво там от тук?

Това съм аз през 2014, през първите седмици в Холандия.

След около 2 години усещане за „свобода“ започнах да разбирам защо хората се връщат. Тези 2 години носех „розовите очила“, които правеха всичко да изглежда страхотно и много по-добре от това, с което бях свикнала.

Не знам какво ме накара да сваля „розовите очила“. Може би това бяха номерата на банковата ми сметка, които не разбирах, усещането, че пропускам важна информация, защото не владея родния език, или навлизах близо до „криза на четвърт живот“?